Блогът на Увекинд

Добро утро, абитуриенти, учители, родители!

Браво, стигнахте дотук! Това е едно немалко постижение!

Когато Юлия ми се обади, за да ме покани да кажа няколко думи за вашето завършване, почувствах няколко неща. Ще се справя ли? Слава Богу, това чувство отмина бързо, за да останат други чувства – на радост и благодарност. Защото повече от половината ми живот мина с Увекинд. Преди Увекинд да е гимназия, преди дори изобщо да е училище, а когато беше една от първите частни детски градини в София, на Гогол – една от чаровните преки на Иван Асен, в прекрасна, малка къща с двор за децата, които не бяха повече от десетина. Тогава дъщеря ми, която още не беше навършила 4 години, стана част от впоследствие голямото семейство на Увекинд. Това беше през 1997 г., когато буквално бяхме една шепа родители, които повярваха в каузата Увекинд. За каузата Увекинд ще кажа малко повече след малко, но сега искам да започна с нещо друго.

След поканата от Юлия реших отново да изгледам в YouTube една от най-впечатляващите речи при завършване на студенти – тази на великия Стив Джобс при завършването на студентите от университета Станфорд през 2005 г. В тази реч, едно от най-важните неща, за които говори Джобс е да намериш това, което наистина харесваш и да го правиш с желание и страст през целия си живот.

Всичко това е чудесно, но как да намериш това, което наистина искаш да правиш? Вероятно някои от вас вече са го намерили – ако има такива – честито! Мога да ви пожелая само да имате силите, късмета и желанието да осъществите мечтите си! 

Подозирам, обаче, че повечето от вас все още нямат никаква представа с какво точно искат да се занимават след няколко години.

Тук искам да споделя накратко моята история – не защото толкова обичам да говоря за себе си – меко казано не обичам – , а защото тази история илюстрира това, което всъщност искам да ви споделя.

Беше 1991 г., аз бях на 19 години и нямах ни най-малка представа какво искам да правя с живота си. Това бяха безкрайно интересни, вълнуващи, преломни години. Години, в които старият ред – редът на социалистическа България беше безвъзвратно останал в историята. Моите родители вече бяха пенсионери, с изключително скромни възможности и за разлика от по-големите ми съученици, които преди години можеха да си позволят да учат в университет без да работят, аз нямах този лукс. Трябваше да работя от първия ден, в който завърших училище. Сменях какви ли не работи, докато един ден тогавашната ми тъща, която работеше в единственото тогава държавно радио, програма „Христо Ботев“ и по-точно програма за наука и екология ме помоли за помощ. В София се провеждаше голяма конференция, посветена на опазването на околната среда, на която работният език беше английски, а в цялата тогавашна редакция никой не говореше английски. С голямо нежелание и след дълго увещаване се озовах с един допотопен портативен касетофон за интервюта, тежащ поне 7-8 килограма в парк-хотел Москва. Бях сам, без никаква представа как се взема интервю, какви са правилата, въобще какво се прави. Помня, че се озовах във фоайето с някакъв експерт-американец, лектор на конференцията. Някак си успях да изпелтеча 3-4 въпроса, докато ме обливаха топли и студени вълни. Беше ужасно. После от записания материал някакси се получи 5 минутно интервю, което всъщност много ме изненада – бях абсолютно убеден, че съм се провалил. След това интервю, последваха и още, като обиколих половин България, в търсене на екологични теми.

В нито един момент не се почувствах в свои води – не харесвах това, с което се занимавах, дори и мизерните хонорари, които се изплащаха веднъж месечно не успяваха да ме накарат да се почувствам по-добре. В цялото радио може и да имаше по-некадърен репортер от мен, но, честно казано, се съмнявах. Беше само въпрос на време да се махна и да намеря друга работа. Но един ден, един от водещите в радиото – Кирил Калев, с когото споделяхме една работна стая, ме попита дали съм чувал за плановете за частно радио в България. Имах само откъслечна информация за това, но той ми каза, че с още трима колеги планират да стартират такова радио – Радио FM+ –  и би искал да ме покани да стана част от екипа му. До такава степен не харесвах работата си, че изобщо не се поколебах и казах – да! След няколко седмици се озовах в една сграда, която ми се виждаше на края на света – Геопланпроект в Павлово (по-късно разбрах, че имало и по-далечни сгради… като, например, една в Княжево :), където на 12 етаж бяха взели три малки стаи под наем – една за предавателя, една за срещи на екипа, и една съвсем миниатюрна стая за студио. Когато влязох в нея си казах – ама това ли е студиото! Един стар очукан пулт, който после разбрах, че е концертният пулт на Щурците и място за двама души – водещ и новинар. След набързо направено обучение, седнах сам на пулта, на който за първи път в историята на радиото в България, един човек сам правеше всичко – пускаше музиката от дискове, сигналите на радиото от касети, а на всичкото отгоре сам си отваряше микрофона, за да говори.

Беше различно, беше ново и беше вълшебно.

Сам управлявах един цял процес и с едно движение на ръката можех да пускам микрофона и да говоря на хиляди. Веднага разбрах, че това е нещото, с което искам да се занимавам. Беше като да се влюбиш – усещаше се във всяка една фибра на тялото. Впоследствие станах водещ на сутрешния блок, на джаз предаване, но нещото, с което радиото тотално и завинага ме спечели беше, когато станах музикален и програмен директор. Сам подреждах музиката на цялото радио, разпределях кой водещ ще води сутрин и кой следобед, управлявах един доста сложен процес. А за какви водещи ставаше дума!

Ива Дойчинова, Евелина Павлова, Жоро Кушвалиев, Тони Георгиев! Беше изключително усещане, което продължава и до ден-днешен! Бях намерил призванието си, което впоследствие продължи със създаването на БГ Радио, където отново бях програмен директор и където отново започнахме от нулата – трима души с един компютър, в малък апартамент в центъра. А само след няколко месеца вече бях наел Симо, Богдана, Надето, Наско, с които създадохме радиото – хора, които и до ден-днешен са мои колеги.

Когато си намериш призванието веднага го разбираш – всяка клетка в тялото ти го знае. Наистина усещането е като да си влюбен, дори и по-силно. Вечер едвам заспиваш от нетърпение да отидеш на работа рано сутринта, за да създадеш поредното ново, различно, нещо – дали ще е нов шантав слоган на сутрешния блок – „Стартер – парите свършват, глупостите не“, или пък класация за 500-те най-велики български песни на всички времена – всичко това ме зареждаше и продължава да ме зарежда и до днес.

Знам, че съм късметлия, защото разбрах какво искам да правя на 20 години. На жена ми й се случи десет години по-късно, когато попадна – отново случайно – в телевизия и разбра, че това е нещото, което иска да прави. И до днес ври и кипи в телевизията – в последните 5 години буквално – заедно с шеф Манчев и „Кошмари в кухнята“, където е главен редактор.

Защо разказвам всичко това? Защото призванието в живота не винаги те осенява внезапно, като гръмотевица. При мен стана бавно, като бях на крачка да се откажа малко преди всъщност да се влюбя в работата си. Същото беше и при жена ми – тя почти беше зарязала телевизията, преди да се влюби в нея. 

Да намериш призванието си, според мен, е нещо, което не подлежи на строги правила, нещо недотам ясно, нещо деликатно, нещо, което може да се случи само в един определен момент, когато всички неща са наредени по правилния начин, а от теб се иска само да направиш първата крачка.

Искам да кажа няколко думи за каузата на Увекинд и защо смятам, че сте големи късметлии, защото завършвате именно тази гимназия. От самото начало ние разбрахме, че като родители сме взели правилното решение за нашето 4-годишно дете Александра, която между другото също намери призванието си и след три седмици завършва международни отношения в Швеция. А решението ни беше правилно, защото още тогава беже видно, че Увекинд е различно, модерно, европейско място за обучение – място, което не вярва, че главите на учениците са едни празни кофи, в които просто трябва да се налива определено количество знания, а място, което освен тези знания, се преподава, се вдъхновява нещо друго – умението да бъдеш отговорен, независим, силен човек, вземащ уверено сам решения за себе си и за бъдещето си.

От сърце благодаря на Юлия, Зари, Аглика и всички учители в Увекинд, че продължават да правят със същата страст, със същото желание това, което започнаха преди повече от 20 години.

На финала това, което мога да ви пожелая е да имате търпението и късмета да намерите призванието си. Когато стигнете до този момент ви уверявам, че ще разберете – усещането е като никое друго, което сте изпитвали до момента. А след като го направите остава само да работите, да имате малко късмет и много отдадени съмишленици, с които да сбъднете мечтите си.

Пожелавам ви го от сърце!

Благодаря за вниманието и търпението!

Владо Дaйнов беше гост на изпращането на нашите абитуриенти.
Благодарим за вдъхновяващите думи!

Pin It on Pinterest