Блогът на Увекинд

Расисти ли сме? Или…

Ако попитате повечето хора, с които пиете ежеседмично кафе ще ви отговорят, че не са расисти. А дали е така?

Няма да забравя един филм, в който афроамериканци ходеха в различни училища от белите. Ходеха и в отделни тоалетни. Майка ми каза, че това е отдавна, вече не е така. Главната героиня не само че беше афроамериканка, ами имаше дързостта да е жена в мъжка професия – двойна наглост! След много унижения и перипетии, талантливата математичка зае полагащото ѝ се място, а и тоалетните станаха общи – за всички хора от пъстрата палитра. 

Отдъхнах си – всичко вече е наред. Да, ама не беше точно така. След месец моя приятелка ми разказа за свои роднини в далечна страна. Да, точно онази, в която мнозина си мислят, че расизъм отдавна няма. И аз така си мислех. Момчето на роднините на приятелката ми било влюбено в афроамериканка. Семейството му категорично застанало срещу техния брак, майката дори отказала да отиде на сватбата, да вижда сина си. Дори внукът не я умилостивил. Не я размекнала смъртта на сина ѝ, пак не пожелала да види детето му. Помислих си – тази жена като че ли е забравила трагичната съдба на народа си, гонен от столетия, подлаган на нечовешки мъчения не толкова отдавна! Същия този народ, срещу който все още се намират изроди, и в София също, които да напишат страшни, обидни закани. Не знам как е завършила тази презокеанска история, не е учтиво да любопитствам. Така са ме учили. 

Учили са ме и да уважавам всеки според качествата му, а не според цвета на кожата. Но и аз понякога се питам – не съм ли поне мъничко расист?  Повечето хора, които попитате ще ви отговорят, че не са расисти. Но това е само на теория. Това е докато се качат в трамвая, където никой не иска да седне до онзи, циганина, на когото казваме ром, за да не го обидим, но се пазим, защото задължително ще ни обере. Най-малкото. Майките дърпат децата си далече от този представител на нисшата раса, защото кой знае какво ще пипнат, ако се доближат до него. Нищо че драгоценните им бели чеда миналия месец имаха два пъти въшки. Щото те въшките не подбират – населяват всякакви коси: руси, черни, кфяви, къдрави и прави. Та и расизма, като въшките не подбира – всеки мрази някого за нещо. За нещо, което му е направил преди месец или за това, което е направил на прадедите му. Или на техните прадеди. Излиза, че прошката е невъзможна за мнозина. Разбира се историята трябва да се помни, но омразата трябва да спре, защото иначе ще ни погълне. Всички. 

Та и аз понякога, когато видя циганче инстинктивно се отдръпвам, но после се сещам за онези две години, в които майка ми рисуваше със сираци и сред тях имаше най-различни цветове деца. Когато си близо до тях виждаш, че са като теб, вълнуват ги същите неща, даже са много по-възпитани и подредени от мен и сестра ми. Това последното е цитат от майка ми, разбира се, но като си погледна стаята съм склонна да се съглася. 

Освен работата на майка ми, която много промени мисленето ни вкъщи, другото беше сестра ми, която учеше в университет, където действително имаше толкова различни националности, че човек не може да остане безразличен към нито едно кътче на света – навсякъде имаш по някого, с когото си делил усмивки и сълзи четири години. И разбирам защо майка ми полудява, когато някой любезно я пита какво ще стане, ако сестра ми доведе вкъщи някой от „онези“. От кои онези, пита ядосано майка ми – там има араби, евреи, руснаци, американци, африканци, азиатци. Когото и да ми доведе – важното е да е добър човек, друго не ме интересува. 

Така че не знам дали сме расисти, знам, че май не сме добри. 

Знам че расизмът по определение означава точно и единствено дискриминация срещу хора с различен цвят на кожата, но всъщност да си стойностен човек означава повече от това  просто да нямаш предразсъдъци към нечий цвят. За мен расизмът е потисничество на така наречения “различен” от така наречения “нормален”. Защото може ли да не сме расисти, може ли да приемаме хората с различен цвят на кожата, а с едва прикрит ужас да заобикаляме бездомника, който рови в кофата? Може ли да извръщаме с погнуса поглед от човека с един крак или онзи, чиято душа е болна и единственото, което му е останало е да пее по улицата?  Май че може, защото го правим. Но това не е проблем. Тези хора не са значими, те са никои, а ние сме по-висши, по-добри, по-бели, по-нормални. В този смисъл всички май сме расисти. Защото всички изпитваме чувство за превъзходство към някой друг. 

Всички съдим “различните” от нас. Дали ще бъде заради религията на различния, цвета на кожата им, дрехите и други неща, които се различават от нормата. 

Не мисля че някога расизмът ще изчезне, защото никой не е готов да се откаже от предразсъдъците си. 

В човешката природа е да съдим и обсъждаме. Иначе какво ще правим на ежеседмичните кафета?

 

Pin It on Pinterest