Първият урок от баба
Боряна Илиева – 9 клас
Като малка много обичах бонбоните на баба. Тя постоянно повтаряше: “Не пипай гардероба!”. Гардероба, където седяха бонбоните. Често ми даваше, а после ги “скриваше”, за да не ги открия. Но аз винаги знаех къде са те. Единственият проблем беше, че стояха прекалено високо – съответно моята 120-сантиметрова личност не можеше да ги стигне. Първата ми дума беше “баба”. Скоро научих и думата “дай”. И след дълго и напоително повтаряне на: “Не пипай гардероба!”, аз гордо съставих първото си изречение: “Баба, дай гадироба!”.
Когато пораснах малко, научих, че сладките неща се печелят. Още на шестгодишна възраст започнах кариерата си на учител. Преподавах всеки ден на баба и дядо наученото в училище. Пишех на дъска – малко по висока от моята вече 130-сантиметрова личност. От едната страна на дъската можеше да се пише с маркер, а от другата – с тебешир. По – често пишех с маркер, от което дъската ставаше на нищо, защото маркерите, които използвах, въобще не бяха такива за дъска и много, много трудно се изтриваха, а понякога … ами дори не се изтриваха). След всеки преподаден “урок” получавах по някаква вкусотийка.
Ето така научих, че сладки работи се получават, когато зарадваш възрастните. А те, или поне така си мислех тогава, се радват на що – годе всичко. Кажеш нещо – радват се, нарисуваш нещо – радват се ( все пак аз рисувах доста добре).
Уви, по – късно разбрах, май не е точно така. Всъщност възрастните са доста капризни и колкото повече раста, толкова по-трудно получавам сладки неща.
Невидимата жена
Мария Басева – 5 клас
Имало едно време едно момиче. Било в гимназия и си нямало приятели. Тя си мислела, че за всеки е незабележима. Имало едно момче, което тя харесвала. Той бил същия като нея. Незабележим за всички. Били много много срамежливи и затова не са се запознали веднага. Можели да бъдат невидими за всички други, освен за себе си. Когато се срещнели в коридор или в клас, двамата спирали и се гледали в очите. Само така можели да си комуникират.
Един ден класната нахлула в стаята им докато двамата влюбени си споделяли мисли. Тя съобщила за пътуване из много стръмна планина. За съжаление, те трябвало да отдръпнат глави, но веднага щом тя излязля, те отново започнали да се гледат.
В деня на пътуването било голяма тълпа. С всички сили класната се опитала да обясни правилата. Те били следните:
ДА НЕ СЕ ОТКЛОНЯВАТЕ ОТ РЕДИЦАТА. БЪДЕТЕ ВНИМАТЕЛНИ. АКО ВИДИТЕ МЕЧКА – БЯГАЙТЕ.
Разбира се, те не обърнали внимание, a си държали ръцете. Тръгнали и по едно време, без да забележат се отклонили по много стръмен път. Наложило се да отдръпнат погледи един от друг и започнали да си гледат в краката. Озовали са пред един непреходим стръмен бряг. Любували се на гледката, докато един гарван не се блъснал в главата на момчето.То паднало и се хванало за един клон. Момичето хукнало да вика за помощ. Но когато помощта дошла, момчето вече го нямало…
Дни наред след трагичната случка тя не спирала да плаче. Толкова била тъжна и стресирана, че започнала да става невидима на външен вид. Невидима за всички, такак както празнотата в самата нея. Сега тя разбрала какво значи да си незабележим. Все пак тя пазела мъничка надежда и бродела по улиците, търсейки своя Ромео….
Смъртта на Покойника
Джена Пискулийска – 9 клас
Тя се казваше Пролет, но баща ѝ я наричаше Лято, Есен или Зима. Защото Пролет беше идея на майка ѝ. Майка ѝ твърдеше, че който си ражда детето – той си измисля и името. Баща ѝ нищо не смееше да твърди. Та Пролет малко трудно си научи името.
Иначе бяха горе-долу нормално семейство. Поне майка ѝ така твърдеше.
В детството на Пролет имаше две митични фигури – Покойника и Донора. Ей така – без пълен член, щото и двамата заслужаваха само непълен. Бяха митични, защото никой не ги беше виждал от поне двадесет години. Минаваше време, но „двадесет години“ си стоеше като синоним на вечност в минало време.
Покойника беше бащата на баща ѝ, а Донора – на брат ѝ. По-точно бяха биологични родители, казваше майка ѝ, иначе и баща ѝ, и брат ѝ си имаха истински бащи, които са ги отгледали. Бащата на Пролет понеже нищо не смееше да каже, даже носеше фамилията на жена си. За да е ясно.
Цялото семейство беше ходило на море веднъж-два пъти, а откакто брат ѝ замина – нито веднъж. Въпреки това Пролет потръпваше от мисълта че ще прекара десет дни с контролиращата си майка и досадния си баща.
Първият ден майката на Пролет настъпи огромна игла. Докато иглата стърчеше като някое килнато колче в центъра на София, майка ѝ панически изреждаше всичко, от което ще умре: тетанус, хепатит, спин.
На втория ден Пролет се събуди и плахо отвори едно око: майка ѝ беше жива, но упорито търсеше в Интернет всички симптоми на евентуалните заболявания, които все едно, тия дни със сигурност щеше да хване. Малко по-късно Пролет я заболя гърлото, но я обвиниха, че си измисля и я завлякоха на плаж. Защото нали в София море няма и тук трябва да се използва всяка секунда, за да вдишваме и издишваме мнооого полезния въздух. На фона на цигарките, които майка ѝ поглъщаше жадно наред с морските изпарения.
А на третия ден, точно след като бяха прекарали два часа на отвратително печащото слънце и току що бяха се пъхнали облекчено в хладната стая, телефонът на майка ѝ звънна.
Майката на Пролет беше жена на 40, нисичка, с вкус за дрехи, който Пролет никога няма да разбере и с голяма любов към викането рано сутрин – никога не е била от търпеливите.
Мъжки глас попита майка ѝ:
– Какъв Ви е господин Мильо Таселски?
Така се казваше бащата на Пролет, който отново беше се шмугнал в банята пръв и майката беше много ядосана.
– Неприятен! – изстреля светкавично тя. И се зае сериозно да му обяснява какво точно не му е наред на господин Таселски, с моминска фамилия Злобилев. То какво да очакваш от човек с такова име. Мъжът някак си успя да я прекъсне и Пролет чу откъслечни думи: „…районно, баща, погребение…“ и притихна съвсем. Майка ѝ обаче не се плашеше лесно: „И сега какво се очаква от нас? Ми той не му е никакъв баща! Мильо го е виждал веднъж, не може и да го разпознае даже! И сега трябва да се прибираме от морето, на което сме дошли за пръв път от десет години и да кòпаме непознат, когото никой не е виждал поне две по двадесет години?! Няма да стане тая работа!“
Полицаят, който си мислеше, че е виждал всичко, попита все пак дали не може да говори с господин Таселски и къде е той. Майката вече загубила търпение, повиши тон:
– Нали това Ви казвам – в тоалетната е от поне половин час! Няма смисъл да чакате, няма да излезе скоро – и затвори телефона.
Точно тогава господин Таселски излезе от банята с блажена физиономия, която майката не можа да преглътне. Каза му да седне и му съобщи новината, след като три пъти обиколи стола – това да пържи хората бавно ѝ доставяше удоволствие. Бащата на Пролет гледа известно време доста глупаво, но нито майката, нито дъщерята се притесниха – той така си гледа обикновено. После въздъхна, набра някакъв номер и развълнувано каза:
– Мамо, мамо, да знаеш, че Покойника почина.
Пролет бе, отчасти, ужасена. И сега какво трябваше да прави? Да страда че дядото, когото никога не бе виждала, е починал или да се радва, че мъжът, изоставил баща ѝ е ритнал камбаната? Да плаче или да се смее? Да се чувства ли виновна, че не изпитва нищо?
Пролет беше убедена, че тази история ще свърши така, защото няма как късмета на семейството ѝ да бъде толкова лош. Но на следващия ден баща ѝ се сви на една страна и зави като върколак от любимите ѝ филми, когато беше малка. После, наистина като на филм, последваха лекари, инжекции, обикаляне по болници, ругаене на системата на здравеопазване, ама не от майка ѝ, изненадващо, а от храбрата, дребна тъща на господин Таселски, която току що беше пристигнала и обиколи с него цялото Черноморие. Накрая се оказа, че му е прищипан нерв: „Само. И нищо му няма.“ – каза майка ѝ. После добави, че ще погребат Покойника, независимо дали човекът с прищипания нерв иска или не. „Защото в крайна сметка аз работя денонощно за кармата си, нали виждате! Като не се грижиш за кармата си, виж какво става!“. Бащата на Пролет, натъпкан с лекарства, гледаше като кокершпаньол /както обикновено/ и веднага се съгласи. На всичко.
Покойника имаше жилище, което бащата на Пролет наследи. Неголямо, не в Центъра (майката на Пролет и Пролет заспиваха най-добре на жълтите плочки), на единадесетия етаж (майка ѝ не се качваше в асансьор и караше децата си да се катерят до последния етаж с нея) и пълно с боклуци, събирани от 1962 година до днес. Не че това беше нещо ново за семейството на Пролет, де. И някъде сред боклуците – снимки на кучето на Покойника, на родителите му, на Иван Костов и там някъде под тях – дребничка снимка на бащата на Пролет като малък. И отделно от всичко – не се намери нотариален акт. Та предстояха процедури, които отчайваха родителите. Пролет разбираше, че имат жилище (за което трябва да плащат сметки, нищо че не е точно тяхно) ама не съвсем. Както беше имала дядо, ама не съвсем.
След една година майка ѝ предложи да отидат на море. Тогава вече Пролет скочи. А благодаря от почивки и семейни събирания вече, айде няма нужда.
Момичето хич не беше религиозно, но започна да ходи през ден на църква да се моли за здравето на Донора. Щото нали, появата на още един апартамент с боклуци щеше да ѝ дойде отгоре. Та палеше свещички, ей така – за всеки случай. Жив и здрав да е….
