Празници 🙂 Празници 🙁 Празници!!!

Празничната култура е едно от най-интересните неща – да се зарови човек в него и да потъне в размисли. Празниците изконно са били свързани с природния календар, а причините за възникването им са дълбоко прагматични – начало на полската работа, прибирането на реколтата, начало или край на трудовия цикъл.

Днес в нашия народен и национален календар празници много. Толкова, че през септември и май чак делникът се задъхва от тях. Съвременната ни културна традиция не е съхранила почти нищо от народния празничен календар, даже охотно заема от други култури, но пък е създала нещо уникално – не един, а дори два празника, посветени не на реколтата, не на годишния цикъл, не и на исторически събития, а на духа, паметта и самочувствието – 24 май и 1 ноември.

Днес е 1 ноември. Празник, възникнал по инициатива на учители, появил се също с прагматична цел. Но не материална, а духовна – за да издигне ценности като знанието, просветеността и духовността в тежки времена. Естествено, затова и днес – на 1 ноември, най-словоохотливи сме отново ние, учителите.

Това е така, защото и днес ние продължаваме да припознаваме този ден за свой. Защото смятаме, че сме будители и ако не вярвахме в това, нямаше да сме учители. Живеем като учители не само в клас, работим вкъщи, работим с деца и възрастни, четем непрекъснато, учим, проучваме, пътуваме… и всеки от нас е отдаден по свой начин на работата си.

За работата ни в училище сме говорили и ще говорим много тепърва. Днес именно бих искала да разкажем и за това, което ни прави учители извън класната стая, извън училище и библиотеката, извън ресурсите на образователната система, извън работното време. По темата си поговорихме с двама Увекинд учители – Цвети Антонова и Иван Илиев.


Какво е това, което ни кара да не спираме да сме учители (от скромност няма да казвам будители) и след като свърши работният ни ден, през уикендите, през ваканциите?

Цвети: Не мога да не се усмихна на твоя въпрос, защото пред очите ми изникна картината как през лятото на плажа събирах малки бели и черни камъчета за бъдещите ми уроци със седми клас 🙂 У дома близките ми се шегуват, че където и да отидем на почивка, аз винаги си намирам “дидактични нагледни материали” и продължавам да се готвя за работата ми в училище. Много е особено това наше учителско призвание, то е като вътрешен огън и страст да даваш най-доброто от себе си, да споделяш най-дълбоките си знания, да вдъхновяваш ежедневно децата.

Иван: Това е вътрешната подбуда. То е онова нещо вътре в мен, което ме е оформило като човек и ме тласка към неспиране. Поемеш ли по пътя на учителството, връщане назад няма. Обичам да говоря с хората по важните теми, които вълнуват нашата съвременност и се опитвам да ги ангажирам към активност и търсене на информацията, която само чака да бъде открита.

Всеки учител е чувал упреците на близките си за това, че не спира да се занимава с децата и уроците. Вие и двамата обаче не просто събирате камъчета по плажа, а имате и много сериозни проекти, в които сте вложили много повече от свободното си време. Разкажете по нещо за последните от тях.

Иван: Имаше един период, в който се занимавах активно с книги. За около три години направих своя специализирана библиотека, с която много се гордея. Това го определям като личен проект. Постепенно натрупах много книги и започнах да ги дарявам, много книги отидоха в различни читалища из България. Други подарявах на хората, просто ей така, за да не трупат прах по рафтовете. Впоследствие прехвърлих този свой опит като библиотекар в училищната библиотека и съм много доволен, че там има около 500 книги, които са дарени или закупени лично от мен.

Преди две години в квартала, в който живея, създадохме сдружение. Започнахме да чистим, да прекопаваме градинки, да садим цветя, сложихме пейки и кошчета на едно от местата, което в момента поддържаме най-организирано. Направихме една много успешна благотворителна изложба с фондация “Дечица” миналото лято.

Последният проект, в който участвах, е “Село назаем”. В рамките на 10 дни 11 доброволци живяхме в село Долни Вадин и помагахме на хората, вършехме различни дейности, накрая направихме нещо като фестивал с наше участие. Аз четох свои стихове, с едно от нашите момичета бяхме водещи, програмата беше много приятна и ни гледаха над 150 човека. Беше невероятно. Проектът се случи през юли месец тази година. След два месеца ние се върнахме за събора на селото и представихме конкретни продукти от нашия престой – книжка със стихове и есепо-добреожба назаем” с невероятни снимки на една от участничките в проекта, филм за “Село назаем”, а едно от нашите момчета нарисува стената на кметството, която послужи за декор на програмата за втория ден от събора. За него пък отговаряше друг участничка в проекта, завършила хореография. Оставихме незаличима следа в това село и зарадвахме много хора.

Съвсем наскоро участвах и в проекта “Училищни чудеса” по покана на Цвети, което за мен беше нещо наистина ново и различно преживяване до този момент. Но нека тя разкаже повече за него 🙂

Цвети: Преди да разкажа за “Училищни чудеса”, бих искала да спомена един много ценен проект от миналата учебна година, който реализирахме с помощта на директорите на “Увекинд” Юлия и Зари. Проектът беше за ромски деца -“Съботно училище” в кв. Факултета, в който бях учител-доброволец заедно с други учители от “Увекинд” и “Заедно в час”.

През тази година с моите колеги от “Училищни чудеса” стартирахме междуучилищен проект за учениците от 11 училища в малки населени места в Ловешки регион, които са лишени от достъп до възможности и са застрашени от отпадане от училище поради бедност, ранни бракове, агресия в училище и у дома, незаинтересованост на родителите и обществото и др. Отпадането от училище е изключително сериозен социален проблем, който води до неграмотност и безработица сред младите хора, до повишаване на престъпността и до затварянето им в един омагьосан кръг. Истината е, че само доброто и качествено образование може да подготви младите хора за новите условия на 21 век, да им даде възможност да изградят в бъдеще свои смислени и успешни житейски проекти.

Мисия като вашата иска не само ентусиазъм, а и хора, които да работят. Успявате ли да въвлечете в това, което правите свои ученици и приятели? Или и сам воинът е воин?

Иван: Въвличането на хора в конкретни каузи и занимания е може би едно от най-сложните неща, с които съм се сблъсквал. Но чудесата се случват тогава, когато намериш хора със сходно мислене. Въпросът е, че доста хора са се изолирали от времето и събитията, не се питат къде сме, какво правим и какви пътища ни чертае бъдещето. Понякога се ядосвам на това, но бързо ми минава, особено когато вляза в класната стая и видя пред себе си едни будни деца, които разбират някои неща по-добре от средностатистическия човек на нашето време. Това ме зарежда повече от всичко.

Цвети: По-скоро аз се чувствам въвлечена във философията, историята и настоящето на нашето училище. Страхотно е това усещане за споделени ценности, което имаме помежду си учителите и учениците в “Увекинд”. Последното събитие в с. Брестница, в което участвахме с колегата Иван Илиев и учениците от 8, 9, 11 и 12 клас го доказва. За мен е изключително важно, че “Увекинд” е училище, в което пред учениците се поставят не само високи академични изисквания, но се акцентира и на техния социален ангажимент и загриженост към обществото.

Заредени сте столкова хъс и ентусиазъм, че не мога да не задам и въпроса: Не ви ли се иска в почивните дни между две учебни седмици просто да си останете вкъщи и да не правите нищо?

Иван: Няма да скрия, че това се случва. Обичам да се прибера вкъщи и да знам, че тази нощ мога да спя 8 часа, 10 часа. За мен това са моменти на презареждане, от които имам огромна нужда. Тогава наистина стоя у дома, не излизам, не ми се прави нищо, дори не търся комуникация. В такива моменти обичам да правя музика, да пиша разни неща, които ме вълнуват или идват свише, да размишлявам, да планирам уроците си занапред. Но през останалото време съм навън и търся хората, наблюдавам събитията около мен, осмислям нещата и правя изводи за себе си, които по един или друг начин прехвърлям в училище.

Цвети: Разбира се, когато се прибирам абсолютно изтощена от работа точно за това си мечтая – да мълча, да не правя нищо и да си почивам. Но както се досещаш, това е мимолетно състояние, от което на другия ден няма и следа, защото както всички учители през почивните дни планирам и разписвам уроците за следващата седмица, проверявам писмени задачи, измислям нови предизвикателства за учениците, така че всеки час по история да им носи добавена стойност от знания и умения. Истински ненавиждам ситуациите, в които човек си губи времето, било в час, в училище или извън училище.

Когато Неофит Рилски е създавал първия училищен правилник, той го е обвързал с ценността на времето. Според него учебната и възпитателна дейност протича във времето и то не трябва да се губи напразно със закъснения, прояви на неорганизираност и безчинства. Това възрожденско послание от XIX век е изцяло приложимо и през XXI век.

“Учителят си е учител” – това казваме всички представители на съсловието в такива ситуации. И понеже Цвети върна разговора към днешния празник, за финал бих попитала следното: Всеки от нас е имал и има любим автор, любима епоха, любими учители. Кой е вашият будител?

Иван: Един от моите преподаватели във Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий” неотдавна ми беше казал: “Не можеш да спасиш света, спасявай хора!” и ме облагороди с едно просто изречение. От онзи момент нататък то се превърна в мото, водещо ме напред – да търся хората, които искат да бъдат спасени с думи и смисъл. Защото по същия начин моите будители спасиха и спасяват мен. Това са моето семейство, преподавателите, приятелите, колегите и хората, скрити между редовете на книгите в библиотеката.

Цвети: На този въпрос мога да отговоря с едно изречение – любимият ми народен будител, който не спира да ме вдъхновява е Неофит Рилски заради личната му скромност и невероятна енергия, които влага в изграждането на фундаментите на новото българско училище.

Но ще се върна назад във времето, когато бях ученичка, през 80-те години на ХХ век. Изпитвах смъртна скука от уроците в учебника за Българското възраждане, които бяха написани схематично и фалшиво патетично. Тогава не чествахме 1 ноември и Деня на народните будители, а от училище задължително ходехме на манифестация по случай 7 ноември – ден на ВОСР (Великата октомврийска социалистическа революция). Носехме портретите на Ленин, Маркс и Енгелс. Обаче! В моето училище имаше един учител по история Юлий Жотев, който не преподаваше по скучния учебник, а ни разказваше със страст и любов за народните будители, за болката на Паисий от невежеството и чуждопоклонничеството на сънародниците си, за перипетите в живота на грешния Софроний, за чудото на раждането на българските училища през Възраждането без държавна помощ и държавни субсидии. Той ни научи да обичаме българската история и литература, да мислим критично и да подлагаме на съмнение опитите за подмяна на националните ценности, които сме наследили от народните будители, с политически сурогати. Всъщност, аз станах историк и учител, защото исках да приличам на моя учител по история! Така, както учениците на първия възрожденски учител Неофит Рилски са ставали на свой ред учители и са отваряли нови училища по родните си села и градове, вдъхновени от примера му.

Pin It on Pinterest

Privacy Overview

This website uses cookies so that we can provide you with the best user experience possible. Cookie information is stored in your browser and performs functions such as recognising you when you return to our website and helping our team to understand which sections of the website you find most interesting and useful.