Ние, учителите, обичаме да повтаряме, че най-важната част от обучението е да направим децата хора.
Ние, родителите, обичаме да повтаряме, че това, което искаме от училището на нашето дете, е да му помогнат да расте и да се оформя като човек – стойностен и обичан.
Но забравяме едно. Това не става с учебници.
Това става с провокиране на въпроси за живота, за смисъла му, за значението му.
А тези въпроси изплуват от книгите.
Там е натрупан опитът на поколенията, там е събрана човешката мъдрост, там са чувствата, които изпитваме, когато съпреживяваме непреживяното.
Затова в Увекинд по традиция избираме три книги за всеки клас, които всяко едно дете да прочете и заедно разсъждаваме, спорим и пишем върху въпросите, които те предизвикват у нас.
Избираме книги, които да провокират въображението отвъд границите на всекидневния живот, да събудят въпроси за човешкото в човека, да разплачат, да разсмеят, да накарат децата да поискат да пишат.
Затова не обичам въпроса „Не са ли малки за тази книги?“
Може ли да си малък да мислиш?
Нима в трети клас е рано да говорим за красота, за приятелството, за саможертвата, когато потънем в „Малкият принц“?
Или е рано да разсъждаваш и да спориш „Струва ли си да умреш за любовта?“, когато прочетем приказката на Оскар Уайлд „Славеят и розата“ в четвърти клас?
Нима за един осмокласник е рано да съпреживее мислите на Холдън Колфийлд (“Спасителят в ръжта“) и огорчението му от света на възрастните?
Не.
Никога не е рано да накараме нашите деца да почувстват щастието и болката в света. Никога не е рано да ги накараме да се замислят и усетят, че са човеци, че има и други като тях или има други не като тях.
Нека не лишаваме нашите деца от това. Нека им помагаме да изтъгуват чуждо нещастие, да изживеят своите разочарования, да открият своите радости и се влюбят в своите любими герои.
Нека им даряваме книги!
