Месец май. Колкото и добра учебна година да имаш като преподавател, пролетта настъпва и вместо да насочим усилията си към подготовката на учениците в четвърти клас за преминаването им в следващата образователна степен, ние се подчиняваме на истерията, създадена около тестовете за външно оценяване. Децата започват да решават трескаво пробни матури по сборници от типа „Да уча за отличен“ или „Да бъдем отличници“ (какво ли значи това?!). И така една сравнително добра идея – да се провери нивото на преподаване в цялата страна – се превръща в извратена система, която убива самочувствието на учениците като знаещи и можещи.
На гости на Lufthansa Technik – Кой и как се грижи за самолетите?
Защо трябва да се проверяват децата дали са усвоили дадено учебно съдържание като им се задават задачи, които проверяват какво точно са запомнили от учебника? Или се проверяват учителите дали са изисквали да се учат наизуст уроци? Това не беше ли практика от миналия век? Не е ли по-лесно да се провери дали децата са били обучавани по начин, който е развил в тях умения за разчитане на информация, за мислене, за креативност като им се дават задачи, изискващи демонстрацията на това? Защо трябва да се говори за съвременно образование, за следване на световни практики, когато в края на година пак трябва за 40 минути децата да се мъчат да възстановят някакви конкретни отговори по даден материал, по-скоро – учебник.
Ще споделя своите наблюдения върху отделни задачи, които истински предизвикаха в мен недоумение и… ще си призная… смях. Защото децата се оказват по-оригинални и по-аналитични в отговорите си от нас, учителите.
След посещение на тракийски гробници, децата правят макет.
През 2013 година за първи път се появиха задачи за четене с разбиране. Няма да коментирам важността на това умение, но то се разпростира далеч извън предмета български език и литература. В нашето училище от много години работим сериозно върху него, защото следваме изискванията и на международните програми, в които сме оторизирани. Та така… След прочита на една поучителната басня „Катеричка и вълк“ от Лев Толстой, децата трябва да отговорят на следния въпрос: „Ако трябва да избирате за приятел един от двамата герои, кого ще предпочетете – катеричката или вълка? Посочете две причини за избора си.“ Един от нашите ученици отказва да отговори на въпроса, защото не иска за приятел нито вълк, нито катерица (то пък и кой нормален човек би пожелал такова приятелство). Но квесторът настоявал за попълване на въпроса и след време, запълнено със сълзи от обида, детето вписало отговор. Въпросът за избор на приятелство се появява и през следващата година, този път децата избират между врабче и лисица. Наистина приятелството е едно от най-важните неща за децата на десет години, но трябва ли така да елементаризираме? Трябва ли децата да бъдат принудени да разсъждават, че приятели могат да бъдат само добри, честни, скромни и работливи хора? Та нали в живота не е така?! Защо принуждаваме децата да мислят така плоско? Но, всъщност, те не мислят така, просто попълват правилните отговори. И ето така самите ние омаловажаваме стойността на една проверка за знания.
Четвърти клас започват изучаване на Страрогръцки легенди и митове като донасят предмети от вкъщи, свързани с темата и обясняват защо са ги избрали.
Един от любимите ми въпроси е следният: „Превърнете следното изречение във въпросително: Пусни ме, пусни ме!“ Защо изборът на изречение за тази задача е такъв също няма да коментирам (необходимо ли е да се повтаря глаголът), но едно от децата сътворява следното: „Пусна ли ме, а, пусна ли ме?“. Не мога да не възхитя на креативността му. И какво от това, че верният отговор е „Ще ме пуснеш ли?“
Трудно ми е да се примиря с това, че без да имам избор принуждавам едни интелигентни и креативни деца да чакат с нетърпение оценката от изпити в този формат. Трудно ми е да се примиря, че съм принудена да ги подготвям за това.
Защото малките ученици трябва да изпитват удоволствие от ученето. Те трябва с нетърпение и желание да демонстрират какво са научили като показват какво могат, а не да питат “Колко точки имам?“.
По-големите Uwekinder обучават малките на програмата PowerPoint.
Знаете ли какво е усещането в учителското сърце, когато учениците гордо демонстрират уменията си и с удовлетворение да разказват какво са направили? И не е ли по-добре детето да се учи само да преценява своите силни и слаби страни като ученик, а не да се чуди отличник ли е или не? Кога ще разберем, че съвременните деца са различно интелигентни, че те растат в свят, който е по-близо до тяхното усещане, отколкото до нашето и да им предложим адекватно обучение, за да ги подготвим по-добре за предизвикателствата, които ги очакват?
Нека не бъдем учители, които само оценяват. Да бъдем учители, които вдъхновяват!
Аглика Дамаскова е помощник-директор по учебната дейност в International School Uwekind.
