Наближава най-тежкият период от учебната година – изпитните сесии. Това е времето, в което не само учениците ще покажат чрез изпити, подходящи или не, какво знаят и могат, но и учителите ще направят самопреценка дали са подготвили добре децата си.
Тази година работя по едно и също време с кандидатстващи деца за първи клас, петокласници и ученици в гимназиалните класове. И това ме накара да направя сравнение между отношението на децата към ученето и към училището, като място, което регулира тази дейност.
Бях забравила изумителното удоволствие, което може да изпита учител от общуването с малките деца. Обяснението за нарисувана зелена чертичка, че е морков, който още не е узрял, свързването на чадър и сладолед, защото, ако ядеш сладолед и завали ти трябва чадър, за да не ти се разтопи сладоледът…. И думите: „Искам завинаги да остана тук, в училище!“
И се замислих: Как да уловим тази естествена детска нужда от учене, как да превърнем живото любопитство към света, как да сме тези, които дават кодовете за разгадаването на човешките дейности и взаимоотношения?
С петокласниците учим дроби и проценти. Решаваме задачи, изчисляваме… Тежък труд… Но винаги започваме темите с въпроса: „Къде съм виждал това?“ Децата откриха, че са хапвали проценти (киселото и прясно мляко), че могат да изчислят колко трябва да плати баща им за бензин, за да ги заведе при баба и че могат да убедят мама да им купи нещо, ако има добра отстъпка. Изключително се ентусиазираха, когато имаха за домашно да изготвят вечеря за четирима за определена сума, а после избраха десерти, които да си приготвим в училище, изчислиха и точно си разпределиха сумите за закупуването на необходимите продукти. И ето… любопитството се превърна неусетно в наслада, че ползваш знанията си за забава.
С гимназистите гледахме и анализирахме двете най-гледани TED презентации: „Дали училищата убиват творчеството?, сър Кен Робинсън и „Езикът на тялото ви оформя кои сте“, Ейми Къди. Имаше любопитство, защото децата споделиха мнението си преди да видят презентациите и наистина искаха да чуят какво ще им кажат тевярнози учени. Имаше и наслада, защото съпоставиха собствения си житейски опит с този на възрастните. Появи се и удовлетворение – „Значи моите мисли са такива, каквито се на признати световни лидери?“. А на мен ми доставиха удоволствие коментари като: „То така се говори отдавна, но…“, „Чел съм и друга теория…“ и най-вече: „Аз не мисля така, защото…..“
Децата учат постоянно, учат от улиците, от телевизията и интернет, от нас… И те знаят неща, които не подозираме, защото тези неща не се мерят с тестове, задачи и граматически упражнения. Откриват се, когато говориш с тях, когато изслушваш мнението им и не отричаш, ако не са съгласни с теб.
Знам, че е трудно за нас възрастните, които искаме да спестим време и грешки на децата и да ги направим по-бързо мъдри, но нека се научим да произнасяме „Няма вярно или грешно. Само обясни защо мислиш така!“
И нека тогава да помълчим, да поспорим… Може би ние, възрастните, грешим!
