Наближава най-тежкият период от учебната година – изпитните сесии. Това е времето, в което не само учениците ще покажат чрез изпити, подходящи или не, какво знаят и могат, но и учителите ще направят самопреценка дали са подготвили добре децата си.

Тази година работя по едно и също време с кандидатстващи деца за първи клас, петокласници и ученици в гимназиалните класове. И това ме накара да направя сравнение между отношението на децата към ученето и към училището, като място, което регулира тази дейност.

Бях забравила изумителното удоволствие, което може да изпита учител от общуването с малките деца. Обяснението за нарисувана зелена чертичка, че е морков, който още не е узрял, свързването на чадър и сладолед, защото, ако ядеш сладолед и завали ти трябва чадър, за да не ти се разтопи сладоледът…. И думите: „Искам завинаги да остана тук, в училище!“

И се замислих: Как да уловим тази естествена детска нужда от учене, как да превърнем живото любопитство към света, как да сме тези, които дават кодовете за разгадаването на човешките дейности и взаимоотношения?

С петокласниците учим дроби и проценти. Решаваме задачи, изчисляваме… Тежък труд… Но винаги започваме темите с въпроса: „Къде съм виждал това?“ Децата откриха, че са хапвали проценти (киселото и прясно мляко), че могат да изчислят колко трябва да плати баща им за бензин, за да ги заведе при баба и че могат да убедят мама да им купи нещо, ако има добра отстъпка. Изключително се ентусиазираха, когато имаха за домашно да изготвят вечеря за четирима за определена сума, а после избраха десерти, които да си приготвим в училище, изчислиха и точно си разпределиха сумите за закупуването на необходимите продукти. И ето… любопитството се превърна неусетно в наслада, че ползваш знанията си за забава.

С гимназистите гледахме и анализирахме двете най-гледани TED презентации: „Дали училищата убиват творчеството?, сър Кен Робинсън и „Езикът на тялото ви оформя кои сте“, Ейми Къди. Имаше любопитство, защото децата споделиха мнението си преди да видят презентациите и наистина искаха да чуят какво ще им кажат тевярнози учени. Имаше и наслада, защото съпоставиха собствения си житейски опит с този на възрастните. Появи се и удовлетворение – „Значи моите мисли са такива, каквито се на признати световни лидери?“. А на мен ми доставиха удоволствие коментари като: „То така се говори отдавна, но…“, „Чел съм и друга теория…“ и най-вече: „Аз не мисля така, защото…..“

Децата учат постоянно, учат от улиците, от телевизията и интернет, от нас… И те знаят неща, които не подозираме, защото тези неща не се мерят с тестове, задачи и граматически упражнения. Откриват се, когато говориш с тях, когато изслушваш мнението им и не отричаш, ако не са съгласни с теб.

Знам, че е трудно за нас възрастните, които искаме да спестим време и грешки на децата и да ги направим по-бързо мъдри, но нека се научим да произнасяме „Няма вярно или грешно. Само обясни защо мислиш така!“

И нека тогава да помълчим, да поспорим… Може би ние, възрастните, грешим!

Pin It on Pinterest

Privacy Overview

This website uses cookies so that we can provide you with the best user experience possible. Cookie information is stored in your browser and performs functions such as recognising you when you return to our website and helping our team to understand which sections of the website you find most interesting and useful.