Да задават въпроси е едно от най-важните умения, които развиваме в децата. От това следва, че да задаваме въпроси, е и главно наше задължение като възрастни. В този смисъл бих искала да задам няколко въпроса за националните оценявания и за зрелостните изпити, макар и пред съмишленици, макар и въпроси, на този етап важни най-вече заради поставянето им.
Като учител и тази година съм благодарна, че имам възможност да преживея заедно с учениците си от 7 и 12 клас вълненията около подготовката им за предстоящото оценяване и това каква посока ще изберат децата за бъдещото си развитие. Когато човек става свидетел на размисъла и лутанията на децата, рефлектира много интензивно върху смисъла на системата, програмите, обществените нагласи и стереотипи.
В нашето училище учениците от 7 и 12 клас са общо 31. 31 деца на външно оценяване – много от тях четящи, за което ние в Увекинд се гордеем. По една или друга причина, това е без значение, нито едно от тях не е избрало литературата като свое бъдещо призвание (подчертавам го с оглед на статистиката, която все пак е важна при анализа на изпитни формати и резултати, за които ще си говорим по-долу). Веднага, тук и сега, се уговарям и за още нещо – аз съм последният човек, който ще каже, че едно човешко същество с душа, мисъл и емоция може без литература, но добре знам, че литературата и изпитните формати са две коренно различни неща.
Точно затова питам първо:
- Защо всички деца трябва да бъдат подложени на литературно изпитване в такъв сертифициращ формат (7 и 12 клас), с такава тежест и от такава важност?
- Защо формат на изпит с такава тежест на литературните въпроси, не по език – роден или чужд, трябва да е един един от двата безусловно задължителни изпити за всички ученици?
- Защо изпитът по литература трябва да тежи толкова (близо ⅓ ) при формирането на успеха за кандидатстване и при формирането на дипломата за средно образование?
Обучението по роден език е ключово за ефективното обучение по всички дисциплини, защото те също комуникират своята сфера на знание чрез този език. Следователно можем да приемем, че езиковата компетентност предопределя в голяма степен и грамотността по останалите дисциплини. Да, но това е комуникативна или социокултурна компетентност, която съвсем не се свежда до познаването, наизустяването и цитирането на литературни текстове, както се изисква в нашите изпитни формати.
Да вземем за пример програмата за 11 и 12 клас, на която се основава и изпитният конспект за държавния зрелостен изпит по български език и литература. В конспекта за ДЗИ са заложени 98!!! КЛАСИЧЕКИ литературни текста като всеки един от тях, падайки се под формата на 41 въпрос, може да определи 30 % от оценката на зрелостния изпит.
Е, питам тогава още:
- Защо зрелостниците, които искат за учат инженерни или природни науки, трябва да пишат съчинение в обем до четири страници на тема „Разрушената хармония в повестта „Гераците“ или „Любовта като храм в „Ще бъдеш в бяло“?
- Защо едно дете в 7 клас, избрало да учи природоматематически науки, изкуства или да се развива в областта на спорта, трябва да бъде оценено според това какви ключови думи използва при съставянето на теза върху проблема „Бедни, бедни, Македонски, защо не умря при Гредетин?“
- Защо един ученик, избрал да учи медицина, не се явява на матура по биология? Защо се страхува да не развали бала си за кандидатстване?
Университетите, тези в България, са избрали да вземат оценката от матурата, а не тази от трите години в гимназията, а матурата и конспектът за кандидатстване са по коренно различни теми. Следователно няма трезвомислещ ученик, който да държи матура по предмет, който е избрал за бъдещо свое призвание… Без коментар!
Има и още въпроси:
- Защо зрелостниците, интересуващи се от литература трябва да разсъждават САМО над текстове, създадени преди повече от 100 години?
- Защо, имайки предвид, че и такива деца се учат в училище, никоя програма не предвижда не само изпитни формати, а и текущо оценяване върху смислени задачи за креативно писане?
Безспорно, учениците трябва да са езиково грамотни, информационно грамотни, функционално грамотни, но НЕ е задължително да са литературно-критически грамотни. Или не в степен 30% от знанието си. Някаква надежда за разчупване на стереотипите по принцип и за литературното и езиково обучение на децата в частност даде новината за създаването на новите учебни програми и дискусията за резултатите от тестовете PISA, проведени в България и в европейските страни. За съжаление в момента за новите учебни програми – родени или неродени – като за мъртъвци, нищо не бива да се казва. За формата PISA…няма и какво да се каже, може да се говори за неговото разбиране и приложение на родна почва, но друг път… Темата е за изпитите по български език и литература и за тяхната валидност и приложение.
Набърках темата за новите програми и PISA, защото тази година изпитът по български език и литература беше различен. Различен по формат! И никой, никой не обели дума за това. Родители и учители всички мълчим за това, че децата трябваше вместо 4 въпроса към текста (толкова, колкото са били те откакто съществува форматът НВО) , да отговарят на 11 въпроса.. Насред въпросите по граматика отново се появяви въпрос към текста – въпрос 16, всеки занимавал се с тестология на елементарно ниво знае, че това смесване на типове задачи е недопустимо. Въпросите по синтаксис бяха върху едно изречение, за разлика от други години, когато всеки въпрос разглеждаше отделни примери. Т.е. грешка допусната в първия въпрос, може да доведе до грешки при останалите. Въпросите от литературата бяха само 5 (от общо 25) при учебно съдържание за 7 клас 50/50% езиково обучение/литература.
По този повод аз няма как да не попитам:
- Кой и кога информира преподавателската общност за СМЕНЕНИЯ формат на изпита по български след 7 клас?
- Кой реши да промени формата на изпитване на 12-13-годишни деца, без да осигури чрез програми и учебни часове необходимата подготовка?
- Къде в учебните програми са дефинирани знанията и уменията, които бяха проверени със задачите за четене с разбиране?
- Къде в тематичните календарни планове на учителите е заложена работата по изпитния формат?
И още:
- Защо мерим децата с грешен аршин – сякаш можем да измерим килограми с шивашки метър? Защо не си настроим инструментите адекватно?
- Защо не заложим на развитието на умения за работа с текст адекватно в програмите? Защо програмите не насочват учителите за адекватна работа в часовете? Защо в календарните планове на учителите не може да се отдели време за работа за четене с разбиране или по-лошо – защо националните ни програми не определят работата с текст като източник на знанията по синтаксис, лексикология или морфология?
- Защо от години говорим само за проблеми в обучението по български и математика и забравяме, че все пак децата ни получават общо образование, в което се включват и дисциплини от хуманитарните и точните науки, физическо възпитание, технологии и т.н. – също толкова важни за една балансирана личност, колкото и злощастните БЕЛ и МАТ!
Възможен отговор:
Някога и аз бях 7 клас, а после 12. Оттогава май са минали към 27 години. Не са малко, но няма да забравя как майка ми, която носи душата на математик, възкликна: „Боже, аз съм кандидатствала с баба Илийца, сега и ти ли?“, без да подозира, че и внучка й ще се бори с „кОлминацията“ на разказа. Днес аз мога само да мечтая, че правнуците й няма да пишат за утроената сила на бабата и според ключовите думи и употребата на главно „Б“ в името на Вазовата героиня няма да бъдат „отсявани“ като отличници или заклеймявани като двойкари.
