Вярвам, че различните гледни точки са това, което ни учи да бъдем обективни. Този текст трябваше да отрази спортните успехи на Константин от 12 клас, но покрай разговора ни какво, как и защо, ми се прииска да представя и една различна гледна точка. Тази на Коко – че в България е лесно да спортуваш и че не е особена дързост да искаш да побеждаваш, въпреки че не си, а и нямаш намерение да бъдеш, професионален спортист.
Ето я и историята…
Константин е от 12 клас, роден е и е израснал в Дубай… Миналата година се върна в България със семейството си и се изправи пред предизвикателството не само да завърши втората, по-тежка година от Diploma Programme в ново училище, а и да вземе изпити и на български – език, който за него никога не е бил учебен инструмент.
Така Коко стана ученик на Увекинд и докато всички ние се суетяхме около неговия трансфер и адаптация, тревожехме се доколко разбира инструкциите ни и как преодолява новите културни дадености, се оказа че ежедневните му отскачания до стадиона, към които всички проявяваме великодушна толерантност, не са точно обикновено хоби…
Конкретният повод…
Разбрахме го на финала на междусрочната ваканция, когато трябваше да запишем един от устните изпити в IB Diploma Programme по предмета Film… Той влезе в учителската стая и каза между другото: “Мина ми състезанието … станах втори”. Отвори раницата и извади сребърен медал от републиканско първенство по лека атлетика!
А ние си казахме наум “Айде стига, бе!” и …
Така започнахме с въпросите…
(и в това множествено число не сме само аз и съучениците му)
–
Кажи нещо повече за това състезание?
Беше на 2 и 3 февруари в София, републикански турнир по лека атлетика за мъже и жени. В моята дисциплина (седмобой) първи стана Васил Власов с 4076 точки, а аз съм втори с 3752.
Ти си в България по-малко от година, всъщност откога тренираш?
Ами, сериозно с лека атлетика се занимавам от юли 2017, по-малко от година, иначе преди това поддържах форма с фитнес, но нищо по-сериозно. Сега се подготвям за републиканското на открито, което ще се проведе на 7-8 юли 2018 в София на стадион Васил Левски. Този път обаче, ще участвам на десетобой и се надявам на златен медал!
Нали разбираш, че това звучи невероятно, а и несериозно. Хората тренират с години и не се осмеляват да мечтаят открито за медали…
Мога честно да кажа, че няма особено силна конкуренция в момента в многобоя и затова съм уверен в себе си. Трябва само да бия този, който ме победи в зала, за да стана шампион. Всъщност има един състезател, който миналата година е станал балкански шампион (за юноши) и щеше да ни бие на многобоя, но замина за Америка да следва.
Ти си един от хората на пълна диплома в 12 клас, как намираш време и как се организираш, за да тренираш?
( Освен българската диплома, нашите ученици мога да вземат и международна такава от IB Diploma Programme и да завършат на практика с две дипломи. Техният статус в училище е разговорно популярен като “пълна диплома”.)
Всъщност когато имам повече занимания, по-добре се организирам. Също така, имам много енергия и ми е нужно някъде да я изразходя – затова тренировките са точно за мен.
Коко, твърдиш нещо, което ме обърка – че в България е по-лесно да спортуваш, отколкото в Дубай. Можеш да си представиш, че на всички нас това ни се струва меко казано странно.
В Дубай мислят само за футбол и затова почти няма съоръжения за леката атлетика. Там като стане прекалено топло не може да се тренира, а и няма зали. Тук обаче има (за зимата). В България си намерих треньор и клуб много лесно. В Дубай да си в клуб, трябва да си местен, а и стадионът беше на 50 км. от къщи и не можеше да се стигне без кола.
Там имаше и треньори българи, при които се опитвах да ходя на тренировки ‘нелегално’, но беше изтощително, защото трябваше да се крия от големите шефове, за да не ме видят на стадиона. В София никой нищо не ми казва, освен колко ще е тежка тренировката!
Любопитно е защо при положение, че си избрал да учиш едно от две диаметрално противоположни неща – кино или авиация 🙂 влагаш толкова усилия в трето – в тренировки и планираш състезания, които отнемат време и сили?
Това е труден въпрос на който не мога да отговоря. Просто обичам да се състезавам и да се развивам и това някак си ми дава посока, дори и в другите области на живота. Според мен, животът е разделен на етапи, в които човек прави различни неща и не вярвам в това, че трябва на 18 години да избереш какво да правиш за цял живот. За мен авиацията и спортът са следващият етап… а кой знае след това може и да поискам да стана режисьор.
На финала и аз като старите класици ще обобщя, че в думите на това момче видях различна гледна точка:
- В България има условия за спорт и вероятно няма желание за спортуване или по-скоро има стремеж към изразяване на недоволство.
- Не е нужно да покриваме стереотипните представи на нашето общество, че за да успееш на спортни състезания, трябва да си дългогодишен състезател. (това според Константин важи и за останалите сфери)
- Явно работата с ясна цел и последователността дават резултати и в по-кратки срокове, отколкото обикновено очакваме!
Оптимистично, нали 😉
***
Национален шампионат за мъже и жени в зала 2018 – 2-ри ден; Снимки: Ивелин Солаков (http://bgathletic.com/)
