Блогът на Увекинд

Когато работя с децата в Клуба по креативно писане, не преставам да се изненадвам от желанието им да създават текстове. Те не просто натрупват умения, а стават все по-смели с мислите и идеите си. Не мога да крия, че това ми доставя удоволствие. И ми е особено приятно да видя как след разговорите ни очичките блесват. И дали пръстите чаткат по клавиатурата на телефоните или писалките танцуват по листове е все едно, ако оживяват истории.

Децата довършват текст по дадено начало. Те работят в Клуба и завършват задачите за 15 – 20 минути.

Вероника Маркова, 7 – ми клас
“Чувал съм да разправят, че миг преди да умреш, целият ти живот преминава пред очите ти като филм, но с мен не беше така.”

Вместо това бях на някакво тъмно място и гледах тъпо нагоре към един рогат, червен господин, с минимално горно облекло и лека брадичка. Отегчената му физиономия бе подчертана от полузатворените му златни очи, които премятаха от мене към едно малко таблетче в ръката му.

– Убиец? – попита, разкривайки дълбок и грапав глас, който имитираше отегчението му. Аз поклатих глава безмълвно. Той се наведе и ме дръпна за ръката, поставяйки ме на крака с лекота.

– Добре. Слушай, фитнесът е зает, екскурзоводите си взеха почивка, нямам работници. Намери сам кога да бъдеш прострелян в главата – започна да говори и, заклевам се, звучеше като първия ми шеф – пълен простак.

Това беше и първото ми убийство. Издадох звук на неодобрение, което го спря в крачка. Заострените му уши мръднаха и ме закова с погледа на полудял убиец. Аз познавам този поглед. Виждам го всеки ден в някое от счупените стъкла, в зарязания скелет на блок, където си прекарвах времето извън апартамента. Не можеше да ме стресне. Вместо това го погледнах сърдито:

– Не трябваше ли да отида някъде, където ме тестват или… онова… – започнах да дрънкам.

Но той отсече:

– Имаш доста писклив глас… – думите му бяха подигравателни, очевидно искаше да ме обиди.

Но аз знаех, че иска нещо повече.

***
Рая Лашева, 6 – ти клас
“Чувал съм да разправят, че миг преди да умреш, целият живот преминава пред очите ти като филм, но с мен не беше така.”

Очевидно беше, че нямаше повече надежда за мен. Още в мига, в който усетих острата болка, една сълза се плъзна по бузата ми и аз осъзнах, че това бе краят.

В онзи момент, за нищо не можех да мисля, освен за онова чувство на безпомощност, което ме беше налегнало. Все пак, никой не ми помогна, защото аз им бях казала да бягат.

Усмихнах се. Да, въпреки вече намаляващата болка и причерняването, аз можех да се усмихна. След това усетих болката да си отива и си казах, че това е краят. Колко грешах.

Още от момента, в който животът ми не мина пред очите ми, аз разбрах, че нещо не е както трябва. В следващия момент усетих пропадане в земята, но всъщност се бях завъртяла и се издигах към Луната, с лице насочено право нагоре.

Първо беше бавно, но после ускорих и усетих как се разпадам на хиляди листче-подобни неща. Интересно… не усещах никаква болка. Всъщност, не усещах нищо, освен изумлението и напиращото чувство, че нещо изобщо не е както трябва. Тогава една бяла светлина ме заслепи. Изчезнах.

***
Максим Радославов, 7 – ми клас
“В мрака имаше ръка и тази ръка държеше нож“

Видях я. Ножът проблясваше на лунната светлина от прозореца на кухнята. Беше нощта преди Деня на майката. Настръхнах. Чух как хладилникът се отваря. Затвори се. После се отвори шкафът. И той се затвори. Измъкнах се от леглото. Ножът проблесна отново в тъмното. Хвърлих се към стената и включих лампата.Чух ужасяващ писък…

Баща ми се поряза, защото режеше хляб за препечените филийки за специалната закуска за Деня на майката! Да му се не види!!!!!

***
Габриела Рамчева, 9 – ти клас
Eсе за гнева.

Бясна съм ти. Да, на теб. Бясна съм, защото давах всичко за теб. Чувствах само теб. Мислех само теб. Мечтаех да имам само теб. Улових се в капана ти и там ще остана. Няма изход. Студено е. Тъмно е. Няма да се върнеш и да ми покажеш пътя навън. Сама ме остави. Месеци стоях без посока. В момента, в който намерих път навън, ти се върна и ми попречи. Смени правилата на играта. Винаги така правиш. Забравя ли те, щастлива съм, намеря ли път без теб – връщаш се обратно. Връщаш ме в дупката. Оставяш ме да гния. Бясна съм, но не мога да те мразя. От копнеж по теб умирах, а ти с друга си бил. Твоите лъжи ме лутаха, тръгвах по грешен път с надежда, но се връщах. Всеки път по-слаба от раните, нанесени от теб. Носех ги със себе си, но те се увеличаваха.

Но няма да се предам. Чувствата в мен няма да умрат. Аз ще търся път навън. Ще търся. И ти обещавам, че един ден ще изляза и никога няма да се върна.

***
Илюстрацията е направена от Гергана Георгиева, 6 – ти клас

Pin It on Pinterest