Ето и поредните произведения на малките творци от Клуб по креативно писане.
Вероника Маркова, 7 – ми клас
В гората…
/описание/
Той не си спомняше как свърши тук. Краката му просто го водеха през гъста, тъмниста, недокосната от човешка ръка гора. В нея растяха борове и дъбове, чиито листа и игли бяха застлали влажната земя и заглушаваха на всекиго стъпките, независимо колко са тежки и тромави. Вековната настилка пробиваха малки храстчета, окачени с дебели, пъстри плодчета, които напоследък ме изхранваха. Независимо, че не се виждаше небето, гората имаше меко сияние. То правеше всичко спокойно и безмълвно и даваше усещане за магия. Съществата, които бродеха наоколо, бяха още по-интересни. Зайците, които засичах, оставаха златни отпечатъци по горския под. Те се застояваха само за няколко секунди, преди да изчеднат. Засякох и мечки с златни кичури козина. Но това, което най-много подбуждаше в мен възхитително любопитство, бяха звуците. Онези над мен, които пронизваха въздуха с острота и прецизност и напомняха на нещо познато.
Рая Лашева, 6 – ти клас
Късно е…
/описание/
Бягах колкото се може по-бързо. Погледнах назад и видях как тя ме настигаше. Опитах се да побързам,но нямаше смисъл. Настигаше ме. Препънах се в нещо и полетях напред. Усетих остра болка в дясното си коляно и погледнах. Панталонът ми се беше скъсал, а през дупката се показваше рана. Изведнъж с ужас осъзнах, че тя ме беше настигнала. Усетих как въздухът покрай мен става влажен. Огледах се, но не можех да видя нищо пред себе си. Паникьосах се.
Мъглата ме беше сграбчила.
Максим Радославов, 7 –ми клас
Съчинение с „К“
Косопадът. Колосален проблем при крадците кроманьонци. Керамични крила кръжат край косопадналата коса. Тя контактува с кафява костенурка за компания. Кроманьонецът се казваше Киро, заради кирливите ризи, които крадеше. Затова и имаше косопад. Пазеше кирливите ризи в една кафява клисура. Криеше главно кирта. Беше куриер. Киро колосваше кашмирените кирливи ризи и кроманьонците критикуваха неговата колосална /или по-скоро колосана/ мечта. Кисел беше Киро. Киснеше калните кимона и кантактуваше с кафявата костенурка. Кисело.
Боряна Илиева, Джена Пискулийска, 8-ми клас
От Люлин до Слънчака
/разказ/
Отидох на поредния, проклет и скучен урок. Влюбих се.
Тъкмо се бях отчаяла от живота си, когато той прекрачи прага на всекидневната.
– Теса – подадох му ръка.
– Сам – усмихна се той и се стовари на стола до мен. Сините му очи ме гледаха с интерес.
Госпожата ни подаде задачите и телефонът ѝ звънна.
– Да? Веднага идвам! – затвори телефона и се обърна към нас. – За съжаление внучката ми е вдигнала температура и няма да можем да продължим урока.
Пет минути по-късно вече ходехме по опустелите улици на Люлин. Бе едва шест часа и хич не ни се прибираше.
– Да се поразходим? – обърна се той към мен. Кимнах.
Отидохме до сладоледаджийницата на съседната пряка и си взехме шоколадов сладолед. Тъй като съм голямо прасе, моят не ми стигна и той ми даде от неговия. Разхождахме по улиците, но скоро се стъмни и той ми предложи да ме изпрати до нас. Приех.
– Но, моля те, само не до вратата, че майка ми ще пусне ловджийските кучета след теб.
За жалост, това беше последният път, когато го видях.
Или поне така си мислех.
****
Събудих се и тупнах на земята. Вдигнах глава и погледнах към претъпкания, мръсен плаж на Слънчака. Облякох набързо тюркоазената си рокля, взех кърпата, обух джапанките и се спуснах към закусвалнята. Веднага се спрях пред шоколадовия фонтан и започнах да нагъвам палачинки.
Скоро се запътих към плажа, но беше прекалено претъпкано със силикон и чичковци, които ме гледаха по особен начин. Взех решение и се запътих към крайните скали. Тъкмо свалих кърпата от раменете си, когато зад гърба си чух познат глас:
– Да не би това да е момичето с ловджийските кучета?
Подскочих стреснато. Обърнах се, намятайки кърпата отново.
– Здравей! – изписках в отговор. Сега забелязах, че носеше китара, която определено беше електрическа. – Я, това електричска китара ли е?
– Да, не си ли личи?
– Ами, личи си.
– Тогава защо попита?
– Ами не знам.
Сам се ухили и ми направи знак да го последвам.
И аз, като последната блондинка на света, тръгнах след него.
Женя Хаджиева, Аника Павлова, Габриела Рамчева, 9-ти клас
Кратки размисли за момчетата….
Момчетата са …… не знаят какво искат и точно заради това прецакват нещата. „Не казвай, че имаш чувства, ако не си сигурен в тях“ – иска всяко момиче, но…. Много зависи от това как се държиш с момчето. Може да го направиш играчка, но можеш и да се превърнеш в играчка. Не трябва да позволяваме да ставаме играчки. Какъв е смисълът да си играеш, а после да ти омръзне. Така правят децата. Играят си и като им омръзне захвърлят играчките си. Рядко след това се сещат за тези играчки. Не трябва да е така. Е, не можем да очакваме Принца от приказките да оживее и да ни отведе в двореца си. Любовта от приказките е по-добре да си остане за Дисни принцесите. Момчета казват с подигравателен глас, че принцът на белия кон, който чакаме цял живот, няма да се появи.
Но, ние момичетата……О, да, ние…… имаме големи очаквания и винаги ще имаме. Понякога сме заблудени от приказките и филмите и оставаме разочаровани. Но вярваме….
Не трябва да търсим истинската любов и нейната любовна история.
Тя сама ще дойде при нас.
Илюстрация: Рая Лашева, 6-ти клас
