Мисията на нашето училище е да подготви граждани на света, които имат смелостта и компетентността да го променят. Ние учим децата да влизат без страх в различни ситуации, да бъдат готови да покажат своето мнение, да бъдат готови да погледнат към проблем от ъгълче, в което не им е удобно.
Креативното писане е умение, което нашите ученици развиват непрестанно. Първоначално плахо и неуверено, а после – със страст и самочувствие.
А когато пред очите ти в час се родят литературни произведения, не може да не ги споделиш.
***
Колекционерът
разказ
Яна Захариева, 10 клас
Откакто Мари работеше в тату студиото, виждаше всякакви хора. Те искаха татуировки на рождени дати, цветя или животни. Случваше се пиян да нахълта в студиото и да поиска татуировка на любимия си сладолед. Имаше и такива, които си татуираха нещо странно, но с дълбоко значение за тях. Днешният й клиент беше от този вид клиенти. Всъщност, той беше редовен и имаше татуировки по целия гръб и едната ръка. Колекционираше ги. Днес Мари татуираше водна лилия на рамото му. Той всъщност никога не споделяше какво значат татуировките, но Мари това и не я интересуваше. Досега му беше татуирала няколко неща – диамант, върба и бонбон в хартийка. Мари си мислеше, че това са някакви детски спомени, но не питаше. Когато свърши, той си тръгна без да говори и Мари затвори студиото. Пое към дома си. Тогава се обади баща й.
– Здрасти, тате! Как е работата? Нещо ново в управлението?
– Здрасти, Меченце, всичко е наред. Обичайното- няколко случая на кражби и такива неща. Знаеш как е. Ти къде си?
– Прибирам се от работа.
– Толкова късно?- баща й звучеше притеснен.- Не ми харесва да ходиш сама толкова късно. Много млади, хубави момичета изчезват напоследък.
– Не ставай смешен, тате. Всичко е наред, почти пред вкъщи съм.- излъга го.
– Бъди внимателна, Меченце!- предупреди баща й преди да затвори телефона.
Мари поклати глава. Вярно, че е полицай, но трябваше ли да се притеснява непрекъснато. Тя се прибра в апартамента си и пусна телевизора:
“Лили Джоунс, 26, изчезнала снощи на път към дома си.. Полицията мисли, че е отвлечена от същия мъж, като изчезналите преди месец Уилоу и Даймънд Смит.”
Мари потръпна – нищо чудно, че баща й се тревожи.
Седмица по-късно в студиото две клиентки си говореха тихо:
– Чу ли за онази от курса по фотография?- попита едната, тази, над която Мари работеше.
– За кого?- зачуди се другата.
– За момичето, което изчезна преди седмица. Не помниш ли? Намерили са я мъртва.
– Ааа! Кенди ли? Горката!
Ръцете на Мари се разтрепериха. Лили, Уилиу, Даймънд, Кенди. Лилия, върба, диамант, бонбон… Тя не можеше да диша. Спря да татуира, извини се, че й трябва почивка и тръгна към вратата. Преди да излезе, колежката й Лора я спря:
– Мари, секунда. Редовният ти клиент дойде без предупреждение сутринта и аз го поех. Каза, че било спешно.
Мари потръпна:
– Какво поиска да му татуираш?- попита, но не искаше да знае.
Отговориха й:
– Меченце..
***
Моите страхове
Боян Петров, 10 клас
Денят ми е изпълнен със страхове. Или притеснения. Много хора смятат, че да имаш аналитичен ум е хубаво, даже е късмет. Но има един голям проблем. Аналитичният ми ум прехвърля всяка възможна ситуация и когато се отнася за социалния ми живот, си създава страхове. И когато съм с хора, от които се интересувам, започвам да измислям най-лошите сценарии.
Човекът, пред когото се притеснявам най-много, е моята приятелка. Всичко започва в момента, в който лицето й се появява в ума ми. Започвам да си мисля за нея и кога ще се видим. Измислям къде и как и трябва да я попитам. Тук идва и първият проблем. Първият страх.
Ако й пиша по време на училище, ще изглежда сякаш постоянно мисля за нея и тя може да реши, че съм жалък. Ако поканата е просто въпросу това ще я накара да си мисли, че я обожествявам и вече няма да съм й интересен. Но трябва да избера срещата правилно, защото не искам да си помисли, че съм странен или още по-зле – да й стане скучно.
И след като вече съм измислил брилянтна схема за среща, тя ми пише и ние се увличаме в един нормално приятен чат, с който аз забравям притесненията си.
Но….идва ред на облеклото.
Поглеждам в гардероба и започвам да избирам. Първо – любимия ми черен пуловер. Той подчертава раменете ми и е приятен за носене. Панталонът ме вталява и се чувствам добре с него. Но… вече ме е виждала облечен така. Ще реши, че нямам други дрехи или че ми липсва въображение. Вторият тоалет ми стои добре, но може би ме прави малко дебел. Всъщност, третият е най-подходящ. Обличам се. Сега е наред косата. Дали не е странно момче да се грижи за косата си. Правя си прическа и се поглеждам в огледалото. По дяволите! Какви са тези пъпки! Аз съм грозен!!!!!
И след всички тези мисли в ума ми изплуват спомени. Спомени за това как сме заедно. И аз разбирам, че съм с нея, защото тя ме прави щастлив.
Да, хората ми казват, че имам аналитичен ум. Може би е късмет.
Но започвам да се тревожа. Ако се страхувам така аналитично за среща с приятелката си, какво ли ще е, когато дойдат истинските проблеми?!?
***
Моите страхове
Алена Вергова, 10 клас
Всички ние се страхуваме от различни неща. Било то от края на света, от различни болести, било от смъртта. Въпреки това, колкото по-изплашени се чувстваме, толкова по-страшни изглеждат нещата: „По-добре да си страхливец за един ден, отколкото мъртъв за остатъка от живота си“, казал един мъдрец. Но дали е така?!
Аз не бих казала, че се страхувам от смъртта. Не живея в страх от това как ако правя опасни или екстремни неща, мога да умра. Смятам, че човек трябва да живее живота си пълноценно и не трябва да се страхува от последствията, защото така се пропилява. Но има неща, от които ме е наистина страх. Не говоря за фобии, като например страх от хлебарки. Смятам, че фобиите са по-скоро неприятни за самия човек неща, а не страхове. Аз изпитвам истинска уплаха от самотата. Как би могъл да се развива човек, ако е сам? Нямам предвид да умреш сам. Ето, за мен голяма част от живота ми са семейството и приятелите. Как бих издържала да съм сама? Не бих могла. . Да останеш сам, да нямаш някой, на когото да споделяш, някой, който да ти помага в трудни моменти, някой, с когото да си говориш. Аз лично имам нужда от приятел, любим човек до себе си. Самотата ми е някак близка до празнотата – до душевната празнота. Страх ме е да загубя някой близък, да остана сама. Не съм напълно сигурна, че ще мога да го преживея. Е, ако нямаш много близки, най-лесното е да си вземеш домашен любимец, но как се преживява и неговата загуба? Как оставаш сам? Това са въпроси, на които не мога да си дам отговор, защото не съм изпитвала самота. И именно затова се страхувам от нея.
Друго, което ме ужасява е да не мога да се движа – да си карам скейта или сноуборда и да тичам по корта. Доста често си чупя някой крайник, било то крак или ръка, но винаги съм знаела, че има доктори, които ще успеят да оправят всичко. Но какво би станало, ако докторът не оправи това? Ако остана парализирана и никога повече не мога да карам, да ходя, и дори да се движа? В такива моменти, може би смъртта би била по-добрият вариант. Аз бих направила всевъзможно усилие, за да се върна обратно към живота. И то не от страх от смъртта, а от това, което следва след нея – дали нещата продължават или всичко свършва? Страх ме е, че ако се обездвижа, живота ми напълно ще се обезсмисли. Сега не мога да си дам реална сметка за това и се надявам да не разбера какво е. Не можем да разберем болката от нещо, докато не я изпитаме. Как би живяла един човек без да се движи? И рекламите казват: „Радостта от движението“. Ами ако нямаш тази радост?
Има и още нещо, от което ме е страх – изневярата и предателството. Това може би е едно и също. В изневярата има предателство. Колко тежко е само някой твой близък да те нарани, да те предаде? Неведнъж са ме предавали. Тогава разбираш кой какъв е. И колкото повече те нараняват, толкова по-излъган се чувстваш. Защо им е на хората да те предават? Как така си имал вяра на някого, споделил си му нещо важно, а той го е казал на друг? Дали хората имат нужда да правят подобни неща или просто „не им пука“. Грях ли е изневярата? Не знам. Страх ме е от предателството просто, защото много боли.
Да, всички се страхуваме от разни неща – било то края на света, било то някоя непреодолима болест, било то и от смъртта. Да, и мен ме е страх. И какво? Да спра да живея, защото се страхувам да направя нещо? Да ме е страх от страха? Няма. Аз съм готова да се преборя с всичките си страхове.
